Къде си, даскале, от старо време,
да издърпаш ухо, ако някой дреме,
да тропнеш по бюро с пръчка,
когато има детска глъчка,
да въдвориш казармен ред,
кой не слуша: изпит - отпред,
да ревнеш с тон на генерал,
на когото не те е разбрал,
само да свъсиш строги вежди
и да изпариш всички надежди,
да застанеш така пред децата,
че да им се разтупкат сърцата...
Къде си, даскале, от памтивека,
да ваеш с думи душата на човека,
без плазми, без екрани,
да лекуваш детски рани,
без компютри, без клип,
да трогваш до хлип,
само с карта, показалка,
да палиш душата малка,
само с огъня в очите
да си на слънцето лъчите,
само с едното обаяние
да раздаваш познание...
Къде си, даскале, с буйна кръв,
като Ботев, Левски, Волов - пръв,
луда глава, хъш - немил и недраг
да ни срещнеш на училищния праг?
Млад мъж познал на улицата своя стар учител от началните класове. Приближил се до него и го попитал:
- Помните ли ме? Аз бях Ваш ученик.
- Да, помня те, преподавах ти в началното училище. С какво се занимаваш сега?
- Преподавам. Вие толкова много ми повлияхте, че аз също поисках да възпитавам деца.
- Така ли? А ще ми кажеш ли с какво толкова съм повлиял за това твое решение?
- Наистина ли не помните? Ще Ви припомня. Веднъж един мой съученик дойде в училище с красив часовник, подарен му от неговите родители. Винаги бях мечтал да имам такъв часовник. И когато той го свали от ръката и го остави в чантата си, не можах да се въздържа и го откраднах. След малко, когато момчето разбра, че часовникът му липсва, дойде разплакан при Вас за да ви каже, че някой го е откраднал. Вие ни изгледахте строго и казахте: "Този, който е взел часовника на вашия съученик, нека да бъде така добър да го върне". Беше ме толкова срам от постъпката ми, а и не исках да се разделям с часовника, така, че не посмях да си призная. След това Вие отидохте до вратата и я заключихте. Помолихте ни да се наредим до стената с лице към нея и ни предупредихте: "Сега ще трябва да пребъркам вашите джобове, но ще ви помоля през цялото време всички да стоите със затворени очи". Тогава разбрах, че това ще бъде най-срамният момент от моя кратък живот. Движехте се бавно от ученик на ученик, от джоб на джоб. Но когато извадихте часовника от моя джоб, не спряхте, а продължихте така до края на редицата. След това казахте: "Деца, всичко е наред. Можете да отворите очи и да се върнете по местата си". Върнахте часовника на разплаканото момче и повече не казахте нито дума за този инцидент. В този ден Вие спасихте моята чест и моята душа. Не ме изобличихте като лъжец и крадец пред целия клас. Дори никога след това не разговаряхте с мен за случката. С времето разбрах, защо. Защото, като истински учител, Вие не искахте да унищожите достойнството на едно все още изграждащо характера и поведението си дете. Тогава реших аз също да стана учител и да бъда като Вас. Учителю, а сега, като ме видяхте, наистина ли не си спомнихте за този злощастен случай?
Старият учител отговорил:
- Работата е в това, че когато претърсвах джобовете ви, аз също бях със затворени очи!
