Windows XP (Български вариант)
Страхотна снимка на Nikolai Kovachev (Снимката е от Дунавската равнина)

Обичаен ден през 70те в офиса преди ерата на AutoCAD и другите приложения за проектиране.

 
"— Писала си на всички шестици за срока. Мога ли да зная защо?
— Защото Вие наредихте да пиша на Маляков шест! Нямах основание да не пиша и на останалите.
— Кому са нужни тези демонстрации, Добрева. Мислех, че се разбрахме като хора. Едно е да повишиш на някого успеха по обективни причини, друго е на цяло училище.
— Аз, другарю директор, мечтаех да стана лекарка. Знаете ли защо не станах? Защото не ми стигнаха пет стотни. Може би вместо мене е влязъл някой, на когото по този начин са повишили успеха. Разбирате ли ме сега?"
 
Из "Войната на таралежите" (1979)

 
В едно училище учителката решила да даде специален урок на учениците си, но чрез особена мотивация. Дала им за задача да напишат кратко свободно съчинение на тема, която всеки сам си избере, а победителят ще получи подарък – нови ботуши. Ботушите стояли на бюрото и това още повече мотивирало децата.
След половин час те завършили съчиненията си и ги предали на учителката. Тя била много затруднена, защото всички били написани прекрасно. "Кой най-много заслужава ботушите?" – се питала тя – "Какво да направя?"...
Тогава тя взела решение да се тегли жребий. Помолила всяко дете да напише името си на листче, да го сгъне и пусне в кутията от ботушите. След като разбъркала листчетата, учителката изтеглила късметлията: Гого! Всички деца ръкопляскали и поздравявали Гого, а той плачел от щастие, прегърнал ботушките.
Доволна от успешния ден, вечерта учителката разказала на мъжа си историята, плачейки. Той я изслушал, радвал се, но я попитал защо плаче, след като всичко е завършило благополучно?
Отговорът на жена му го поразил:
– Истината е, че в кутията с листчетата с имената на децата, всички листчета бяха с едно и също име: Гого
Децата са знаели за бедността, в която живее момченцето. И, без да мислят за себе си, са решили да му помогнат, като направят така, че да получи новите ботушки.

Къде си, даскале, от старо време,
да издърпаш ухо, ако някой дреме,
да тропнеш по бюро с пръчка,
когато има детска глъчка,
да въдвориш казармен ред,


кой не слуша: изпит - отпред,
да ревнеш с тон на генерал,
на когото не те е разбрал,
само да свъсиш строги вежди
и да изпариш всички надежди,


да застанеш така пред децата,
че да им се разтупкат сърцата...


Къде си, даскале, от памтивека,
да ваеш с думи душата на човека,
без плазми, без екрани,
да лекуваш детски рани,
без компютри, без клип,
да трогваш до хлип,


само с карта, показалка,
да палиш душата малка,
само с огъня в очите
да си на слънцето лъчите,
само с едното обаяние
да раздаваш познание...


Къде си, даскале, с буйна кръв,
като Ботев, Левски, Волов - пръв,
луда глава, хъш - немил и недраг
да ни срещнеш на училищния праг?

Всяко поколение твърди, че живee по-добре от предходното...

"Първо и първо - учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи.

Второ и второ - когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си.

Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, - което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. - шарлатанлъци.

Четвърто и четвърто най-после - учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.".

Из "Калъп за учители", Христо Ботев