Всяка година родителите на Мартин го водеха с влак до селото при баба му да прекара летните ваканции и го връщаха със същия влак в края на лятото.
Един ден момчето казало на родителите си:
„Вече съм голям. Мога ли просто да отида сам при баба ми? "
След кратка дискусия, родителите приеха.
Те стояха в очакване на влака да тръгне, сбогуваха се със сина си и му даваха някои последни съвети през прозореца, а Мартин повтаряше:
"Знам!
Казвали сте ми повече от хиляда пъти. "
Влакът беше на път да тръгне и баща му прошепна в ухото му:
"Сине мой, ако се чувстваш зле или несигурен, това е за теб!".
И той сложи нещо в джоба му.
Сега Мартин е сам, седнал във влака, както искаше без родителите му за първи път.
Възхищаваше се на пейзажа от прозореца, около него непознати се бутаха и вдигаха много шум, на всяка спирка те влизаха и излизаха от вагона.
Кондукторът на влака направи някои коментари за факта, че детето е само. Друг го гледаше с тъжни очи. Мартин се чувстваше зле със всяка минута, която минаваше.
И сега той се страхува.
Наведе глава и се разплака. Чувстваше се уплашен и сам.
После си спомни как баща му сложи нещо в джоба му и треперещ търсеше онова, което му беше дал баща му.
Той намери лист хартия, на който пишеше:
"Сине мой, аз съм в последния вагон..."
*********
Това е животът, трябва да пуснем децата си, трябва да им се доверим.
Но винаги трябва да сме в последния вагон, да гледаме, ако се страхуват или, ако срещнат препятствия и не знаят, какво да правят.
Трябва да сме близо до тях, докато сме още живи, децата винаги се нуждаят от родителите си.
Завинаги в последния вагон!
автор: Сотирис Калкацакос
