Живял някога един цар. Всичко си имал – голямо и богато царство, пълна хазна, предани съветници, красива жена и прекрасни деца. Той често размишлявал върху живота и света и години наред се измъчвал от три въпроса:
Кой е най-важният момент?
Кой е най-важният човек?
Коя е най-важната работа?
„Ако знам отговорите на тези три въпроса, мога да покоря целия свят! В тези отговори е скрита цялата мъдрост на света.“ – мислел си царят.
На кого ли не задал своите въпроси. Допитал се до най-известните мъдреци и учени, беседвал с най-просветените хора в царството, но никой не могъл да му даде отговор на тях.
Един ден царят дочул за някакъв мъдър отшелник, който живее в отдалечена планинска колиба. Решил да отиде лично при него и да му зададе своите три въпроса.
Отправил се на път и след няколко седмици успял да го намери. Когато пристигнал, той видял една порутена колиба с малка градина отпред, в която се трудел самият стопанин. Той бил грохнал старец, който едва стоял на краката си, но не спирал да работи.
Царят скочил от коня си, поклонил се на стареца и казал:
– Извървях дълъг път, за да дойда при теб, защото ти си последната ми надежда. Чух за твоята мъдрост и искам да те помоля да ми помогнеш да намеря отговор на три въпроса, които ме измъчват от години: Кой е най-важният момент? Кой е най-важният човек? Коя е най-важната работа?
Старецът го изслушал, но нищо не отговорил и продължил мълчаливо да копае в градината си.
– Виждам, че си уморен. Нека ти помогна – предложил царят, след като видял, че стопанинът му не е много разговорлив.
Взел мотиката и започнал да прекопава градинските лехи. Не минало много време и от гората изведнъж излязъл някакъв човек. Той бил в ужасно състояние. Дрехите му били изпокъсани, лицето му било в рани, а от единия му крак течала кръв. Царят веднага се притекъл на помощ на нещастника, донесъл му вода, превързал раните му и заедно с отшелника го въвели в колибата и го сложили да легне.
На сутринта царят станал и заварил стареца вече да работи в градината си.
– Старче, не искам да ти досаждам – учтиво започнал царят, – но отново те моля, ако можеш да ми отговориш на моите въпроси.
– Нима ти вече не си отговори на тях? – отвърнал старецът.
– Как така? – учудил се царят.
– Когато ти пристигна тук, най-напред видя, че аз съм изнемощял и уморен и предложи да ми помогнеш. Ако вместо да ми помогнеш, беше продължил пътя си, най-вероятно щеше да се натъкнеш на същите разбойници, които са ограбили и ранили онзи пътник, който излезе от гората. Така че най-важният момент за теб беше времето, когато ти копаеше в моята градина. Най-важният човек в това време бях аз. А най-важното нещо – твоята помощ към мен. А когато се появи раненият пътник, в този момент най-важният човек беше той, а най-важната ти работа – да му спасиш живота.
Царят слушал стареца и постепенно започнал да осмисля думите му. Отшелникът продължил:
– Запомни това за цял живот. Най-важният момент е днес. Най-важният човек е този, който е до теб в този момент. А най-важната работа е да правиш добро на тези, които са до теб. Затова живее човек на този свят. Това е смисълът на целия живот.
Като казал това, старецът продължил работата си над своите лехи, а царят се сбогувал с него и потеглил към дома.
Той никога не забравил срещата и думите на стареца. През целия си живот следвал тази мъдрост. И дълги години по света се носела славата му на най-добрия и справедлив владетел.
