ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Ценете забележителностите, героите и историята на майка България!
Строителят на паметника "Шипка" Пеньо Атанасов - Бомбето не само че умира абсолютно непризнат, но и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.
Две години след началото на първия етап на строежа никой не се осмелява да продължи строителството на този връх, заради свирепите бури и рекордните студове.
"Благодарение на Пеньовата настойчивост и жертвоготовност, неговите майстори успяват да изградят монумента, като са използвали собствения си добитък," разкрива пред "168 часа" проф. Дамян Попхристов:
"- Пеньо Атанасов - Бомбето, е забележителна личност, която за съжаление, опитвам да го кажа по-меко, ни кара да се чувстваме виновни заради отношението си към него. Той е човекът, благодарение на когото съществува Паметникът на свободата на връх Шипка, издигнат, за да увековечи подвига на падналите за свободата на България по време на боевете за Освобождението на страната ни през лятото на 1877 г. Самият факт, че строителят, благодарение на когото паметникът е реализиран при изключително тежки условия, не е бил поканен на откриването му, нито е получил благодарност, е доста позорен."
Именно това подтиква професора да потърси повече информация за необикновения предприемач.
"Слава Богу, след години се заговорило за героичното му дело, макар и с голямо закъснение - отбелязва ученият. - Някои са се сетили, че този човек трябва да бъде отбелязан. Защото ако не е бил той, този паметник нямаше сега да напомня за героизма на опълченците на Шипка."
Пеньо Бомбето участва още в изграждането на редица строителни обекти, мостове, фабрики и обществени сгради. Малцина знаят, че сред обектите му са Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София, мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество "Циклоп" край Горнобански път в София, катедралата и Учителският институт в Шумен, къщата на Тодор Живков на ул. "Оборище".
Прякорът му "Бомбето" също не е случаен. Предприемачът бил известен с безупречния си външен вид, винаги се е обличал елегантно и неизменно е носил бомбе.
Пеньо е роден в село Дралфа, Търговищко. Баща му е строител, който имал късмета да работи с Кольо Фичето и му се носила славата на много добър майстор. Едва 15–годишен, Пеньо вече пътувал с баща си по строителни обекти в Русе и Цариград.
Научава занаята с всичките му тънкости и детайли буквално в движение.
Докато служи войник в Шумен, се научава да разчита инженерните чертежи, заради което войниците започнали да го наричат "Инженерина". Около 20-годишен се сдобива с документ за майстор-предприемач, издаден от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Свидетелството му позволявало да ръководи строежи на стойност до 5 милиона лева, въпреки че нямал строително и инженерно образование.
Славата му бързо се разнася и на 26 години Пеньо Атанасов получава покана да довърши строежа на Паметника на свободата на връх Шипка, започнал през 1922 г., но замразен поради суровите климатични условия там. Той научава, че проектът е в точката на замръзване, след като през 1928 г. от строителното дружество "Циклоп" го канят на среща в София. Питат го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник. Той бил започнат от майстор Илия Мъглов, но след две лета хората му се отказали. Аргументът им бил, че в тези условия работата е непосилна за тях.
Бомбето поискал сам да провери каква е ситуацията и през април 1928 г. тръгнал към връх "Свети Никола" заедно с няколко души от дружеството и един опълченец. Ето какво споделя в свои спомени майсторът:
"Като стигнахме горе, 70-годишният опълченец Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: "Младо, ето тук, дето съм стъпил сега, ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща, заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!".
Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота си са дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години."
Тогава той лично се наема да търси строители за обекта, събирайки майстори от околността. Потеглят към върха, където пристигат привечер. Завързват катърите и завити в черги, лягат по земята, където преди това натрупват трева и клонки за постеля. През нощта се разразява буря. Като се съмва, виждат, че завивките им са посипани с пръст и камъчета, а вятърът продължава да вилнее. Хората са притеснени и уплашени. Тогава един от работниците предлага да се махат, преди да ги е отнесла бурята. Всички си събират багажа и тръгват надолу. Останал сам, Пеньо не се отчайва. След десетина дни намира нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от бури и виелици.
Безспорен интерес представляват спомените на Пеньо Атанасов, съхранени в Държавен архив – Търговище, за участието му в изграждането на паметника на връх Шипка. Именно там той подробно описва събитията около решението си да завърши строежа, трудностите, които той и неговите другари работници е трябвало да преодолеят:
"Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглеха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.
Вдигането на издяланите блокове ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се "механизирахме" с бензинов двигател. Повечето от зидарите бяха от нашия край. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията.
Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало го доставяха с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. За да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари.
Така в превоза взеха участие и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме от там.
Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка стръвница през 1929 г.). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със столитрова бъчва, теглена с волове. Най-възрастен беше 75-годишният Христо Михов от Шипка, който е превел навремето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата."
Работата се оказва изключително трудна, защото се налага да се разширяват горските пътеки, по които се стига до върха. Отделно трябва да се направят просеки, по които да се движат волски каруци и магарета. Това е "транспортът", с който се изкачват камъните нагоре към върха, което е било непосилен труд.
Пеньо обаче не се отказва и със своята енергия и настоятелност успява да мотивира всички в бригадата. Работят от началото на април до края на октомври на 1928, 1929 и 1930-а година. След Петковден строителите напускат строежа и поемат към домовете си до следващия април.
Въпреки трудностите, Бомбето не се отказва и благодарение на контакта му с възрастния опълченец е все по-амбициран да завърши монумента. Той е толкова отдаден на идеята, че нито трудните условия на работа, нито студът и бурите, нито мечките са в състояние да сломят духа на строителите.
"Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака, събирахме ги за костницата - пише той. - Хем ни бе страшно, хем гордо!”
