IT Междучасие

— Ти да не си бъзикаш, а?

— Не, човече, не се шегувам. Възхищавам се на самообладанието ви в натовареното движение.

— Аха — каза шофьорът и потегли.

— Какво ти става? — попитах аз.

— Опитвам се да върна доброто отношение в София —каза приятелят ми. — Това е единственото нещо, което да накара всички да се замислят.

— Как с един човек ще се оправят всички?

— Не става дума само за един. Таксиджията сега се накефи. Днес той ще има двадесетина пътника. Той ще се държи добре с тях, защото подсъзнателно помни, че някой се е отнесъл добре с него. Клиентите му ще са по-любезни с колегите или служителите си, с други продавачи, че дори със собствените си семейства. За ден добрината може да достигне и до 1 000 души. Това си е супер, нали?

— Само, че ти си зависим от таксиметровия шофьор —той трябва да предаде добрината на другите.

— Виж, — каза приятелят ми, —системата не е защитена срещу глупаци. Така, че днес е нужно да съм добър с поне десет човека. Ако от десет, поне трима станат усмихнати и добри, тогава все едно се предава доброто на три хиляди. Ден след ден, капка по капка – вир става…

— На думи звучи добре — съгласих се аз, — но не съм убеден, че на практика действа.

— Ако не стане – какво си загубил? Аз се чувствам прекрасно, казвайки на човека, че шофира добре. Неговият бакшиш бяха добрите думи. Ако днес не е станало - утре пак се пробва и все един ще се окаже щастлив и усмихнат.

— Ти не си добре.

— Направено е изследване и се оказва, че онова, което липсва на всички е отношението - никой не казва на никого каква чудесна работа върши. Никой не е благодарен на никого. Стигаме дотам, че не сме благодарни и затова, че съществуваме…

— Но те не работят добре. И не съществуват – вегетират.

— Все е нужно да се почне от някъде – защо да не е от мен? Защо да не чуят добра дума?

Минахме покрай един строеж и видяхме няколко работници, които хапваха на крак. Приятелят ми спря.

— Готина сграда. Трудно ли се строи.

Работниците го погледнаха подозрително.

— Кога ще я завършите?

— По план - през юни — изръмжа единият.

— Вероятно сте горди, че правите такива неща?

И без да дочакаме отговор, продължихме нататък. Тогава подхвърлих:

— Странен екземпляр си.

— Защо? Когато строителите смелят думите ми, ще им стане приятно. И все някой ще има полза от тяхното щастие.

— Една птичка пролет не прави. Не можеш да вършиш това сам. Сам срещу всички.

— Ако съм доволен от това, какво ти пука. Не е лесно да накараш хората да станат добри, но ако се включат и други, ще стане по-лесно...

— Що направи път на тази жена — гледай я каква дрипла е….

— Може, Но ако е учителка, днес класът й ще е доволен и за децата денят ще е прекрасен…

Замислих се. Дали пък тоя лудия не е нормален? Докато разсъждавах, несъзнателно се усмихнах и помахах на малко детенце, което ме наблюдаваш с любопитство… Денят изведнъж стана различен…"