IT Междучасие

Едно момче престанало да посещава своето училище. Не отишло там седмица, две ...

Льова нямал телефон и съучениците му, по съвет на тяхната класна преподавателка, решили да го посетят у дома. Майката на Льова отворила вратата. Лицето ѝ било много натъжено. Децата поздравили и попитали направо:

- Защо Льова не идва на училище? Майката едвам изговорила:

- Той повече няма да учи с вас, направиха му операция - неуспешна. Льова ослепя и не може да се придвижва сам.

Децата помълчали, помислили, погледнали се едно друго и едно от тях предложило:

- Ние ще го водим на училище - всеки ден ще се редуваме.

- И обратно - до вкъщи ще го изпращаме.

- И уроците можем да му помогаме да си подготви - добавяли един през друг съучениците на Льова.

Очите на майката се напълнили със сълзи. Тя поканила децата в стаята.

Опипвайки внимателно пътя пред себе си, към тях бавно пристъпил Льова - с превръзка на очите.

Всички притихнали. Едва сега, учениците разбрали какво нещастие се е случило с техния другар.

Льова, с голямо усилие, казал: "Привет!". От всички страни децата се надпреварвали да споделят:

- Утре аз ще те заведа на училище!

- А аз ще ти кажа какво учихме по алгебра!

- Аз пък по история ...

Льова не знаел кого по-напред да слуша и само развълнувано кимал с глава.

По лицето на майка му се стичали сълзи.

След като си тръгнали, децата направили план - кой ще води Льова на училище, как ще му помагат за пропуснатите уроци и новите домашни, кога ще излизат на разходка с него.

В училище, момчето което стояло до Льова, тихичко му казвало какво пишел учителят в час.

А как само онемявал целият клас, когато Льова отговарял на зададените въпроси! Колко много се радвали всички на неговите високи оценки - дори повече, отколкото на своите!

Льова се учил се прекрасно. Целият негов клас започнал да става все по-добър в учението.

За да могат да обяснят понятно уроците на Льова, самите деца трябвало да знаят отлично целият материал. И децата се стараели много. През зимата те водели Льова на пързалката. Момчето много обичало класическа музика и съучениците му го водили на симфолични концерти.

Льова завършил училище със златен медал.

После го приели в университет. И там отново намерил приятели, които се превърнали в "негови очи".

След като се дипломирал, Льова продължил да учи и станал един от най-видните математици на ХХ век - академик Лев Семенович Понтрягин.

А историята е за децата, вярата и очите на доброто. Нека го виждаме!

Борис Ганаго, "Прозрение" от книгата "Детям о вере"

- Майстора, донесох телевизора, има звук, но няма картина, какво може да бъде?

- Е, па - може да бъде радио.

Един сиромах човек се хванал на работа в една ковачница и се трудил цели двайсет години. Най-сетне решил да си ходи и рекъл на ковача:

— Дай да си оправим сметките, защото трябва да си ида у дома и да видя какво е станало.

Ковачът го помолил:

— Аз свикнах с теб, както бащата свиква с чедото си. Постой още някоя и друга година! Ти ми беше дясната ръка в ковачницата.

— Не мога — отвърнал работникът, — когато тръгнах от село, оставих младата си невеста. Тя ми се закле да ме чака двайсет години. Ще си ходя вече, защото, ако и тая година не се върна, невестата ми ще напусне къщата ми.

— Тръгвай, щом като е тъй — рекъл ковачът, — но ела по-напред да ти броя парите.

Отвел ковачът работника в една потайна стая, отключил едно сандъче и изкарал от вътре три жълтици.

— Ти ми беше верен човек, затуй искам да ти платя добре. Но аз не съм богат. С чука и наковалнята човек не може да спечели много пари. Тук съм скътал три жълтици. Вземи ги и трите. Не са много, но знай, че ти ги давам от сърце. Ако някога ти потрябвам, пак ела. Готов съм да ти отстъпя и ковачницата си.

Работникът се навел и прибрал трите жълтици. Простил се с ковача и тръгнал към село. Както вървял по пътя, настигнали го трима пътници — двама по-млади, с цървули, а третият, старец с побеляла глава, щъпукал по чехли. Младите попитали работника откъде иде, каква работа е вършил и колко е спечелил. Работникът се разговорил с тях, а старецът мълчал, нищичко не продумвал, само от време на време, като слушал какво си приказват птичките по крайпътните клончета, се усмихвал под мустак.

— Какъв е този мълчалив старец? — попитал ковашкият работник.

— Баща ни е — отвърнали двамата млади мъже.

— Ами защо се усмихва под мустак?

— Той разбира езика на птиците и навярно слуша какви смешни работи си хортуват ония пилци, дето са кацнали по клоните над пътя.

— Ами защо мълчи? — повторно попитал работникът.

— Защото за всяко отваряне на устата трябва да му се плаща.

— Колко взема?

— За две-три думи иска жълтица.

Работникът с трите жълтици в джоба си помислил: „Аз съм беден човек, няма да осиромашея повече, ако дам на този брадат човек една жълтица. Поне ще го чуя какво приказва“.

Извадил от джоба си една от трите жълтици и я подал на стареца.

Тогава старецът си отворил устата и продумал:

— Мътна вода да не газиш!

И пак млъкнал.

Продължили пътя си. Работникът вървял подир стареца, гледал как се подпира на една чепата тояга, и си мислел: „Чуден старец! Гласовете на птиците разбира и за всяко отваряне на устата взема жълтица. Какво ли ще каже, ако му дам и втората жълтица?“

И пак бръкнал в джоба си.

Старецът поел втората жълтица и проговорил:

— Видиш ли някъде да се вият орли, иди да разбереш какво има!

И пак млъкнал. Работникът се почесал по врата и си рекъл наум: „Гледай какви думи казва! Колко пъти съм гледал орли да се вият, но никога не съм се отбивал от път да видя какво има. Я да дам и третата жълтица — каквото с една жълтица, такова и без нея“.

За трети път бръкнал в джоба си и подал последната златна пара.

Старецът я поел и продумал:

— Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет.

Повървели още малко четиримата заедно, спрели на един кръстопът и се разделили. Бащата и синовете поели нагоре, а ковашкият работник — надолу, към своето село. Стигнал до една река. Тя била дълбока и мътна. Влачела горска шума, дървета и грозно бучала. Работникът си спомнил първите думи на мълчаливия старец и не посмял да нагази мътната вода. Седнал на брега, измъкнал от торбата си хляб да похапне.

— Сетне — рекъл си — ще диря мост или брод.

По едно време по пътя затрополил конник. Пристигнал един търговец на бял кон.

— Хей, побратиме — викнал търговецът, — защо не минаваш отвъд?

— Не смея да газя мътна вода.

„Ей че дивак!“, помислил си търговецът и смушкал коня.

Конят се хвърлил в дълбоката вода. Силното течение повлякло и добичето, и търговеца надолу. В един въртоп търговецът изведнъж потънал и се удавил. Конят, като усетил, че му олекнало, се обърнал назад и се измъкнал на брега мокър вир-вода. Работникът отишъл, хванал коня, яхнал го, слязъл надолу край реката, намерил мост, минал отвъд и препуснал към село. Като минавал край една зашумена долчинка, видял, че над нея се вият три големи орела.

„Чакай да видя какво има в тая долчинка“, рекъл си конникът, слязъл от коня и се мушнал в шумака. На едно потулно място намерил двама мустакати хора — мъртви. До тях видял кожена торба с жълтици. Мъртвите били разбойници. През нощта били обрали някого, дошли в долчинката, да си поделят плячката, но не могли да се спогодят, измъкнали пищовите и се изпотрепали.

Нашият пътник прибрал торбата, мушнал в пояса си един от пищовите и продължил пътя си. Надвечер стигнал пред своята къща. Бутнал пътната врата, влязъл, скочил от коня, вързал го под стряхата и тръгнал към къщи. Преди да пристъпи вътре, рекъл си:

— Я да зърна през прозореца какво прави жена ми.

Прозорецът бил отворен. Вътре било светло. Насред къщи имало наредена трапеза. На трапезата седели двама души: жена му и един мъж — гърбом към прозореца. Като видял мъжа, ковашкият работник изтръпнал. Помислил си: „Каква невярна жена! Клетва даде да не се жени, додето се върна, а е прибрала чужд мъж в къщата ми!“

Измъкнал пищова и го насочил да гръмне и двамата. Но тъкмо в туй време му минали през ума думите на стареца, купени с последната жълтица: „Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет“.

— Ще броя до двайсет и пет — рекъл си, — сетне ще гръмна, те няма да побегнат.

Почнал да брои. Докато броял, мъжът, дето бил вътре, се обърнал към жената и рекъл:

— Мале, утре тръгвам да диря татя по света. Домъчня ми за него. Колко години минаха, откак е излязъл?

— Станаха вече двайсет години, сине. Когато баща ти замина, ти беше детенце на три месеца.

„Брей, какво щях да направя, ако не бях преброил до двайсет и пет!“, прехапал устни гостенинът и викнал през прозореца:

— Сине, жено, ставайте да ме посрещнете!

Българска народна приказка, разказана от Ангел Каралийчев

Живял някога един цар. Всичко си имал – голямо и богато царство, пълна хазна, предани съветници, красива жена и прекрасни деца. Той често размишлявал върху живота и света и години наред се измъчвал от три въпроса:

Кой е най-важният момент?

Кой е най-важният човек?

Коя е най-важната работа?

„Ако знам отговорите на тези три въпроса, мога да покоря целия свят! В тези отговори е скрита цялата мъдрост на света.“ – мислел си царят.

На кого ли не задал своите въпроси. Допитал се до най-известните мъдреци и учени, беседвал с най-просветените хора в царството, но никой не могъл да му даде отговор на тях.

Един ден царят дочул за някакъв мъдър отшелник, който живее в отдалечена планинска колиба. Решил да отиде лично при него и да му зададе своите три въпроса.

Отправил се на път и след няколко седмици успял да го намери. Когато пристигнал, той видял една порутена колиба с малка градина отпред, в която се трудел самият стопанин. Той бил грохнал старец, който едва стоял на краката си, но не спирал да работи.

Царят скочил от коня си, поклонил се на стареца и казал:

– Извървях дълъг път, за да дойда при теб, защото ти си последната ми надежда. Чух за твоята мъдрост и искам да те помоля да ми помогнеш да намеря отговор на три въпроса, които ме измъчват от години: Кой е най-важният момент? Кой е най-важният човек? Коя е най-важната работа?

Старецът го изслушал, но нищо не отговорил и продължил мълчаливо да копае в градината си.

– Виждам, че си уморен. Нека ти помогна – предложил царят, след като видял, че стопанинът му не е много разговорлив.

Взел мотиката и започнал да прекопава градинските лехи. Не минало много време и от гората изведнъж излязъл някакъв човек. Той бил в ужасно състояние. Дрехите му били изпокъсани, лицето му било в рани, а от единия му крак течала кръв. Царят веднага се притекъл на помощ на нещастника, донесъл му вода, превързал раните му и заедно с отшелника го въвели в колибата и го сложили да легне.

На сутринта царят станал и заварил стареца вече да работи в градината си.

– Старче, не искам да ти досаждам – учтиво започнал царят, – но отново те моля, ако можеш да ми отговориш на моите въпроси.

– Нима ти вече не си отговори на тях? – отвърнал старецът.

– Как така? – учудил се царят.

– Когато ти пристигна тук, най-напред видя, че аз съм изнемощял и уморен и предложи да ми помогнеш. Ако вместо да ми помогнеш, беше продължил пътя си, най-вероятно щеше да се натъкнеш на същите разбойници, които са ограбили и ранили онзи пътник, който излезе от гората. Така че най-важният момент за теб беше времето, когато ти копаеше в моята градина. Най-важният човек в това време бях аз. А най-важното нещо – твоята помощ към мен. А когато се появи раненият пътник, в този момент най-важният човек беше той, а най-важната ти работа – да му спасиш живота.

Царят слушал стареца и постепенно започнал да осмисля думите му. Отшелникът продължил:

– Запомни това за цял живот. Най-важният момент е днес. Най-важният човек е този, който е до теб в този момент. А най-важната работа е да правиш добро на тези, които са до теб. Затова живее човек на този свят. Това е смисълът на целия живот.

Като казал това, старецът продължил работата си над своите лехи, а царят се сбогувал с него и потеглил към дома.

Той никога не забравил срещата и думите на стареца. През целия си живот следвал тази мъдрост. И дълги години по света се носела славата му на най-добрия и справедлив владетел.

,, Винаги има надежда''

Гласова поща:
"Телефонът на абоната е в заложната къща"!

Баща води сина си (5 г.) на комисия за прием в Предучилищна група.

Питат детето:

- Колко годишни времена знаеш?

- Показва с една ръка, а после и с един пръст от другата преди да отговори:

- Шест.

- А ако си помислиш малко...

- Шест.

Директорката казва на бащата, че ще се свърже с тях...

В двора бащата пита сина си:

- И сега, какво беше това?

- Тате, ама аз наистина не знам повече "Годишни времена" само на Вивалди, Хайдн, Пиацола, Чайковски, Лусие и Глазунов!

ПОУКА: при стандартно тестване съществува риск да изпуснеш най-добрите кандидати.

Задачи, които да свършиш ПРЕДИ да включиш компютъра, смартфона, лаптопа, таблета или телевизора за 60 минути:

СУТРИН:

Домашни задължения:

- Оправи ли си леглото?

- Облече ли се?

- Изми ли си зъбите?

- Закуси ли?

- Среса ли се?

СЛЕДОБЕД:

Подреждане на 1 стая (хола или детската).
Най-малко 60 минути игра навън.
Направих или построих нещо – лего, игра с пластилин, конструктор и т.н.
Помогнах на някой от семейството.

Преди около 6 месеца съседът ми ме помоли за паролата на домашният ми интернет.

Дадох му я, защото не струва нищо и защото се разбирам с него.

Вчера се прибирах, а той беше на вратата. Спрях и поговорихме малко, както обикновено, когато той с радост ми каза, че сега има Нетфликс.

После се пошегувах, казах: "Работя здраво, едва имам време да гледам телевизия, но е супер, после ще ми заемаш паролата да гледам някои предавания".

Тогава жена му, която поливаше градината, му каза: "Не можем да му я дадем, защото аз съм тази, която плаща и вие не можете да си я споделяте".

Пълна тишина се възцари!

Мъжът се извини тихо и аз му казах, че няма проблем.

Продължихме да си говорим за други неща и накрая влязох вкъщи.

Малко след това жената на съседа излезе да го търси, гледайки нервна, казвайки, че телевизорът не работи.

След няколко минути той и жена му дойдоха да ми се обадят и казаха, че мрежата не работи, че паролата е сменена!

Погледнах ги и им казах: "Смених паролата, защото аз съм този, който плаща и мрежата не е за споделяне. Обичах ви приятелски, толкова много".

Съпругата стана червена и се опита да спори, казах: "Госпожо, имам си интернет, а вие имате своя Нетфликс, всичко е наред и всички са доволни".

Обърнах се и затворих вратата. Никога повече не ми проговориха.

Урока, който научих от нея:

Приятелството трябва да е реципрочно.

Любовта трябва да е реципрочна.

Привързаността трябва да е реципрочна.

От днес смятам да отвърна на мълчанието с мълчание, на отсъствията със отсъствия, на обич с обич, на приятелство с приятелство и на лоялност с лоялност. Не, на еднопосочните чувства!

Чувствата трябва да са двупосочни!

Стига си бил човекът, който винаги дава и никога не получава!!!

ЗА СЛАВАТА НА БУКВИТЕ
Ангеларий, Горазд, Наум, Сава, Климент Охридски, Кирил и Методий, цар Борис.

художник Васил Горанов

В планината.

Овчар си пасе стадото. Изведнъж от небето се спуска вертолет. От него изскача млад мъж с безукоризнен костюм и вратовръзка.
- Вие сте овчар, нали?
Мълчание.

- Вие пасете стадото си неправилно. Сега ще ви покажа!
Вади лаптоп и се свързва към спътник.

- Виждате ли? Ето картина и на нея ясно се вижда, че зад този склон тревата е много по-зелена и сочна. Съгласен ли сте? Виждам, че сте съгласен. Трябва да прехвърлите стадото си до там. Вие искате да Ви изберем маршрут за прехвърлянето? Моля! Има три маршрута. По този маршрут, веднага ви отговарям, не трябва да вървите, защото там има вълци. Ето тук, виждате ли? От другите два, този е по-краткият и трябва да изберете него. Като хонорар вземам една овца.

Тръгва към вертолета и изведнъж чува гласа на овчаря:
- Ти навярно отдавна работиш като консултант?
- Да, как разбрахте?

- Първо:
- Идваш, без някой да те е викал.
Второ:
- Сам си задаваш въпроси и сам си отговаряш.
Трето:
- Остави кучето на мястото му!

Живял някога много жесток крал, който отглеждал десет полудиви кучета, на които хвърлял всеки провинил се човек в кралството му.

Един ден, най-верния му слуга, който 30 години му служил вярно, нещо не се понравил на краля и той му казал:

- Утре те хвърлям на кучетата.

Слугата го помолил да отложи решението си и да му позволи десет дни да живее при кучетата и да се грижи за тях.

Краля го изгледал навъсено:

- Добре, но това няма да отмени заповедта ми.

Слугата се преместил при кучетата като отпратил пазача да си почива, а той изцяло поел грижата за тях.

Така десет дни той, освен че ги хранил, започнал да ги къпе, да ги реши, да ги милва...посветил им времето си и не се отделял от тях.

Десетте дни минали и кралят наредил да вържат слугата, и да го хвърлят на кучетата.

Щом се озовал при тях, кучетата го наобиколили и започнали нежно да го близват, да махат с опашка и да му се радват. Колкото и да се опитвали кралят и пазачът на кучетата да ги насъскват срещу слугата, те продължавали да му се радват.

Ядосан от гледката краля се обърнал към слугата си:

- Какво направи на кучетата, та от зли станаха милостиви?

- Служих им вярно само десет дни и те го оцениха, на теб служих вярно 30 години, но ти не го оцени!

Това е един от многото примери за признателност, обич и вярност на кучето към човека.

"Ако дадеш веднъж филия хляб на куче и сто пъти не му дадеш, ще те запомни, че си го нахранил.

Ако помогнеш сто пъти на човек, а един път откажеш ще те забрави."

Учителко, целувам ти ръка

Случайна среща. Във жената бяла
учителката своя аз познах.
Отмина ме, не беше ме познала;
затичах се, извиках и я спрях.

Представих си я хубава и млада,
с коси от злато във учебен час.
И ако днес е бяла безпощадно,
то тя е побелявала от нас.

Прости ми прегрешенията много
и болките от другите и мен.
Ти хора ни направи със тревоги.
Учителко любима, добър ден!

Снегът в косите падал е неволен,
но аз не вярвам, че е сняг това,
а все си мисля, кръг е ореолен.
Учителко, целувам ти ръка!

Прости ми, прости ми
прегрешенията и болките от другите и мен.
Ти хора ни направи.
Учителко любима, добър ден!

Случайна среща. Във жената бяла
учителката своя аз познах.
Отмина ме, не беше ме познала;
затичах се, извиках и я спрях.

Снегът в косите падал е неволен,
но аз не вярвам, че е сняг това,
а все си мисля, кръг е ореолен.
Учителко, целувам ти ръка!

Прости ми, прости ми
прегрешенията и болките от другите и мен –
ти хора ни направи.
Учителко любима, добър ден!

Димитър Ценов

Бях прекарал около час в банката с баща ми, тъй като той трябваше да прехвърли пари. Не можех да устоя и попитах...

„Татко, защо да не ти активираме интернет банкиране?“

„Защо да правя това?“ – попита той.

„Ами тогава няма да се налага да прекарваш един час тук за такива неща като прехвърляне на пари. Може дори да пазаруваш онлайн. Всичко ще е толкова лесно!“

Бях толкова вдъхновен за въвеждането му в света на интернет банкирането.

Той попита: „Ако направя това, няма да се налага да излизам от къщи?“

„Да, да!“ – отвърнах. Казах му как дори хранителните стоки може да се доставят на прага и че „Амазон“ доставя всичко!

Неговият отговор ме остави безмълвен.

Той каза: „Откакто влязох в банката днес, срещнах четирима приятели, поговорих си с един от персонала, който вече ме познава много добре. Знаеш, че аз съм сам...това е компанията, от която имам нужда. Харесва ми да се приготвям, за да изляза и да дойда в банката. Имам достатъчно време. Физическото докосване е това, за което копнея.

Преди две години, когато се разболях, собственикът на магазина, от който си купувам плодове, дойде да ме види, седна до леглото ми и заплака.

Когато майка ти падна по време на сутрешната си разходка, продавачът от местния „Плод и зеленчук“ я видял и незабавно запалил колата си, за да я върне у дома, тъй като знае къде живеем. Ще имам ли това човешко „докосване“, ако всичко стане онлайн? Защо ще искам всичко да ми се доставя на прага и да ме принуждават да взаимодействам единствено с компютъра си? Харесва ми да познавам човека, с когото си имам работа, а не просто с някакъв „продавач“. Това създава връзки и взаимоотношения. „Амазон“ доставя ли и това?“

Технологията не е живот.
Прекарвайте време с хора… а не с устройства.

Автор: Неизвестен

Програмист остави на гардероб якето си, дадоха му номер 404.

Той влезе в оперната зала, но през цялото време се притесняваше, че на излизане гардеробиерката ще каже "Якето не е намерено".

IT Междучасие

Подкатегории

В час с д-р инж. Хр.Терзиев

Постижения

Междучасие