Така, представете си 2029 г. Обикновено софийско жилище.
- Тате, може ли да смъкна от сметката ни 99 долара? Трябва да купя една книга.
- Така ли? Коя книга?
- Ами, на тоя… Вазов. “Под игото”.
- Че защо ще я купуваш? Имаме я.
- Супер! В кой файл е?
- Какъв файл? Ей я на рафта, третата отляво.
- Пфу! Та тя е на хартия!
- И какво от това? На твоята възраст четох от нея.
- На твоята възраст, значи. Че тук няма търсене! Как да си намеря нужните ми цитати, а? И аудио-съпровод няма. Нито анимирани картинки. Тъп текст, не може даже шрифта му да смениш. Луд ли си? На училище ще ме скъсат от подигравки. Чети си я ти!
- Добре де, ето ти я тук на DVD. Преди петнайсетина години го купих…
- Какво?! DVD?! И с какво ще я разчета тая антика, според теб? Че тя е за музея на технологиите. Още малко и на перфолента ще ми го предложиш тоя Вазов!
- Като си толкова умен, защо не потърсиш в мрежата и не си я смъкнеш безплатно?
- Да смъкна безплатно книга?!
- Естествено. На Вазов авторските права са изтекли отдавна. Все ще да се търкаля някъде.
- Тате, абе ти…? Като ти си бил малък, в началото на века, може и да е можело да смъкнеш всичко безплатно. Не си ли чул, че вече от пет години авторските права върху книгите са продадени за вечни времена на Американската асоциация на книгоиздателите? Или искаш и мен да напъхат в затвора доживотно като ония от сектата за свобода на информацията?
- Че Вазов е българин! Какво общо имат тук американските издатели?
- На кой му пука? Ти случайно да не си антиглобалист, а?
- А, не, не, разбира се!… Виж, сине, грехота е почти сто долара да дадем за някакъв файл. Защо не помолиш някой съученик да ти го даде, да го прочетеш? Все някой ще го има. После пък ти ще му дадеш някой твой.
- Да, бе! И като ми дадат техния Вазов, къде ще го чета?
- Как къде? Те тяхното си копие у тях си, ти тук, на компютъра…
- Абе ти си съвсем изостанал. Книга може да се чете само на този компютър, от който е купена. Пък и поляризацията ще е различна… Накратко, тате, давай парите. Ще си купя нормална книга.
- Добре де, ето ти еднократна парола за теглене на 99 долара от сметката ни. По наше време това бяха бая пари…
- Платих я. Thanks.
- Дай и аз да я видя тая книга… Какви са тия картинки? В оригинала нещо май ги нямаше.
- Реклами, как какви. Без тях книжката струва 699 долара.
Екранът пъстрееше от мигащи обяви: “Дърводелски услуги – Марко и син”. “Истинските юнаци ползват нашите хранителни добавки!”. “Рекламна служба `Метоха` – моментална известност навсякъде!”. “Кредити изгодно, ниски лихви”.

- А текста защо го няма? Трябва да се изчака да изчезнат рекламите ли?
- Ти от Луната ли си паднал? Има да си чааааакаш… Текстът трябва да се чете през поляризационни очила. Без тях се виждат само рекламите.
- Това пък от кой зор?!
- Как от кой? За да не може книгата да се чете незаконно, естествено. Купил съм си аз примерно книгата, платил съм си, а пък някой стои зад мен и я чете над рамото ми, без да си плаща – как я виждаш тая…
- Пълни глупости. Ако и аз си сложа очила?
- Голям смешник си. Текстът се вижда само през моите очила. Твоите ще имат друг код на поляризацията.
- Добре де, дай ми твоите, да я видя тая книга…
- Как ще я видиш? Нали очилата няма да ти разпознаят ретината. Ще видиш само съобщение, че си сложил чужди очила… Тате, стига си ми пречил с твоите глупости! Трябва бързо да чета, докато не е изтекъл лицензът на книгата. Иначе, ако не искам да се самоунищожи, трябва да доплащам за свръхвреме. Не ми пречи, чета…
… След 2 часа:
- Уфф. Привърших я най-сетне.
- Какво? За два часа си изчел “Под игото”?
- Естествено. И за един щях да го прочета, ако не бяха рекламните паузи.
- Тая не я вярвам. Я ми кажи, кой е Заманов?
- Кой?!
- Яснооо. Кой е тогава Боримечката?… Кириак Стефчов?… Чорбаджи Марко поне?!…
- Откъде да знам бе, тате! Четох Home Edition. Там е само това, дето Огнянов и Рада се харесаха, и после башибозуците ги убиха. За останалото трябва да се купува Professional, или може би даже Enterprise Edition. Всичките ни пари няма да стигнат…
- Уфф… Ум не ми побира накъде е тръгнал тоя свят!
- Тръгнал ли?! Стигнал е вече! Тръгнал е бил по твое време, тогава е можело да го спрете …

Ето и десетте принципа за възпитание на детето, изповядвани от Януш Корчак - един наистина велик човек, педагог, писател, лекар и обществен деятел:

  1. Не очаквай твоето дете да бъде човекът, който си ти, или този, който искаш да бъде. Помогни му да стане себе си, а не теб!
  2. Не търси от детето отплата за това, което си направил за него. Ти си му дал живот! Как може да ти се отблагодари за това?! То ще даде живот на друг човек, той - на трети и т.н. Това е необратимият закона на благодарността.
  3. Не използвай детето си като отдушник за своите обиди, за да не горчи хлябът ти на старини. Знай, че каквото посееш, това ще пожънеш.
  4. Не гледай на проблемите му отвисоко. Животът на всеки е даден според силите му и бъди сигурен – на него също му е тежко, и не по-малко, отколкото на теб. Може би и повече, тъй като му липсва опит.
  5. Не го унижавай!
  6. Не забравяй, че най-важните срещи в живота на човек са с неговите деца. Обръщай им особено внимание, защото няма как да знаеш кого точно ще срещнеш в детето.
  7. Не се тревожи, ако чувстваш, че не си успял да направиш нещо за своето дете. Просто помни - направил си достатъчно, ако си направил всичко възможно.
  8. Детето не е тиранин, който ще обсеби целия ти живот, не е и само създание от плът и кръв. То е скъпоценна чаша, която Животът ти повелява да пазиш и да разпалваш в нея творческия огън. Детето е "душа", дадена ти за съхранение. То не е твое притежание!
  9. Обичай чуждото дете. Никога не причинявай на чуждото дете това, което не би желал да причинят на твоето!
  10. Обичай своето дете такова, каквото е – неталантливо, неуспешно, обичай го и когато е пораснало. Общувай с него, радвай се, защото детето - това е празник, който все още е с теб!

---

Януш Корчак е един от най-известните полски педагози, писател, лекар и обществен деятел. Роден е във Варшава в еврейско семейство през 1878 г. Умира през 1942 г. в концентрационен лагер заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което работи тогава.

Освен с книгите си, посветени на и за децата - "Крал Матиуш", "Как да обичаме детето", "Право на детето на уважение" и др., той остава в историята и с факта, че три пъти отказва да спаси собствения си живот, за да не изостави своите питомци.

Първия път е преди окупацията на Полша от фашистка Германия, той отказва да емигрира в Палестина. Остава във Варшава, в Дома за сираци, на който е директор, за да посрещне заедно с децата страшните събития, които предстоят.

Втория път – отказва да избяга от Варшавското гето.

Третия път – точно преди потеглянето на влака към концентрационния лагер. Тогава към Корчак се приближава офицер от СС и пита:

- Вие ли сте написал „Крал Матиуш“? Чел съм я като дете. Удивителна книга! Вие сте свободен.

- А децата?

- Децата остават. Но вие може да напуснете вагона.

- Грешите. Не мога. Не всички хора са мерзавци.

Не са останали живи очевидци на този разговор. Както и няма живи свидетели на това, че по пътя към Треблинка, Корчак е разказвал приказки на децата, за да ги разведри и разсее от страшните мисли за приближаващата смърт. Но тези епизоди са толкова характерни за личността на „Стария доктор“, както са наричали Корчак, така кореспондират с целия му живот като човек и педагог, с цялата му личност, че не остава съмнение в тяхната истинност.

Системата за унищожаване на хора в Треблинка била проста и ефективна. Направо от влаковите композиции затворниците били вкарвани в газовата камера. Януш Корчак влиза заедно със своите деца в нея!

Игор Гречко

– Здравейте, Пицария Палермо ли е?
– Не, господине! Това е пицария Google.
– Ясно, значи съм набрал грешен номер?
– Не господине, Google купи пицарията.
– Добре! Тогава моята поръчка е…
– Господине, желаете ли да поръчате обичайното?
– Обичайното? Познавате ли ме?
– Според нашия идентификационен регистър за обаждания, последните тридесет пъти сте си поръчали пица със сирена и наденица, с дебела кора.
– Добре! Това ще е!
– Съгласете се да ви предложа, този път да пробвате рикота и рукола със сухи домати…
– Не, аз мразя зеленчуците.
– Сигурно затова холестерола ви е много висок…
– Откъде знаете това?
– От ръководството на абонатите. Там има резултатът от кръвните ви изследвания за последните 7 години.
– Добре, но не искам тази пица! Аз отдавна пия лекарства за високия холестерол.
– Не сте приемали лекарството редовно. Преди два месеца сте си купили само една кутия с тридесет таблетки от аптека на Марешки.
– Купих още хапчета от друга аптека.
– Не мога да намеря такава транзакция от кредитната ви карта!
– Защото платих в брой!
– Не е възможно! Не сте изтеглил толкова много пари според банковото ви извлечение…
– Защото имам друг източник на пари.
– Защо тогава това не е отразено в последната ви данъчна декларация? Да не би, да получавате доходи от недеклариран източник?
– Какви въпроси ми задавате? Достатъчно! Писна ми от Google, Facebook, WhatsApp и Twitter! Ще отида на остров, на който няма интернет и мобилни телефони и никой няма да ме шпионира.
– Разбирам ви господине, но в такъв случай ще се наложи да си подновите задграничния паспорт, защото е изтекъл още преди шест месеца…

1. Учителят прекарва по-голямата част от активното време на детето ни.
2. Учителят винаги знае новия урок преди ученика.
3. Учителят учи детето ни да ни уважава, най-малкото – можем да върнем жеста.
4. Ако не учим детето на уважение и респект към учителят, а учителят е лицето на образованието – няма как да учим детето на уважение към знанията, уменията и образованието.
5. Учителят е част от “системата”, но не е цялата система. Ние, родителите – също сме част от системата, учениците (нашите деца) – също.
6. Защото може да ни даде важна обратна връзка за поведението и знанията на детето ни. Макар, че може би вече се страхува да го прави, защото доста родители са на принципа “за моето или хубаво, или нищо”.
7. Защото учителят е образован човек, учил психология, философия, има експертни знания – неговата експертиза е работата с нашето дете и други деца. Това е достойно за уважение.
8. Защото работата с деца е една от най-трудните и отговорни дейности.
9. Защото с учителят трябва да сме отбор, не врагове, в израстването на детето ни.
10. Учителят не е този, който трябва да държим отговорен за възпитанието на детето си – ние сме отговорни… но учителят ще помогне в този сложен процес.
11. Добрият учител чувства учениците си като приятели. Често ще чуем да ги нарича “моите деца”. Колко от хората, които не са им роднини го казват?
12. Учителят работи не само с нашето дете, но с клас от много деца. Ако нашето дете не иска да се учи от учителя – това е неуважение, което утре е много вероятно да провали това дете в кариерата му (неуважавайки работодател, мениджър или колега). Учителят е неговия първи тренинг, тиймбилдинг и коучинг.
13. Учителят също е ученик – учи се от децата, които учи ежедневно. Ние, родителите, също сме ученици в родителството. Колегите трябва да се подкрепяме ?
14. Учителят работи с детето ни на заплата, която е колкото заплатата на хамалин или чистач. Това не го прави хамалин или чистач. Остава си достоен за уважение специалист, който въпреки системата, в която е – работи съвестно там, където много други се отказаха да искат да работят.
15. Това, че много хора казват, че образованието не струва, без да дават решене – не е нещо, което учителят да не знае, срещу което да търси решения и не е проблем, който трябва да прехвърляме на учителя.
16. Детето ни ще среща много учители в живота си. Ние също сме негови учители. Ако не го учим да ги уважава, да им се доверява и да се вслушва в тях – ние губим това дете безвъзвратно.
17. Ако друг родител не уважава учителите на детето си – това е нещо много хубаво за шансовете на моите деца да се реализират, когато пораснат.
18. Не можем без учители.

ИВО ИЛИЕВ

Един професор влиза за лекция. Взема голям буркан, пълен с камъни, и пита студентите: 
Според вас този буркан пълен ли е?
Те казват: Да, разбира се!

Той взема други, по-малки камъчета, и ги слага отгоре, те влизат в празнините между големите камъни, и отново пита: 
А сега пълно ли е?
Студентите казват: Да!

Тогава той взема пясък и пак го слага отгоре. Пясъкът се разпределил между камъните и професорът пак се обръща към тях: 
А сега какво ще кажете?
Те отговарят: Сега е сигурно, че е пълен!

Този път той взема вода, добавя я в буркана и студентите вече започват да се смеят! Защото виждат, че и за водата има място.

Kамъните - те са нашето здраве, семейство, деца, приятели.
Малките камъчета са значимите неща - работа, къща, кола, т.н.
Пясъкът и водата - това са дребните или моментни неща в нашия живот, проблеми, неразбирания, конфликти, импулсивните желания, страст.

Ако първо напълним буркана с пясък или малки камъчета, тогава няма да ни стигне мястото за по-големите камъни. Ако отдаваме времето си за дребни неща, няма да имаме време за по-големите в нашия живот.
Важно е първо да се погрижим за големите неща и после да мислим за пясъка.

Споменавайки за важните неща в живота, всеки един от нас трябва да се замисли най-напред за приоритетите, който ни съпътстват, докато сме живи, които не бива да загърбваме.

Всички знаем, че на първо място в живота е семейството и редом с него любовта, уважението и толерантността.

Не бива да забравяме, че животът не е само красота и осеян с цветя и рози. Пътят до всичко това е изпълнен с трудности; камъни, тръни, дълбоки ями и какво ли още не...

Но не е само това.

Човек се учи още от утробата на майката, като бебе, и така - до края на живота си, и винаги има с какво да допълва празнотите, дори никога не ще ги допълни.

Ненапразно бащата на философията Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам.”

Самият той, заедно с Платон, полага основите на философията.

Сократ се стреми да подтикне хората да размишляват над своите постъпки, над разбиранията си за морала. Неговата максима ''аз знам, че нищо не знам'' е израз на желанието му да се отърси от традиционните мнения и сам да премисли моралните ценности.

Всеки човек, общувайки с другите, търси правилните отговори и определение за понятията като "Добро", "Справедливост" и "Достойнство".

В добродетелта се крие вечната истина, че човешкото познание е безгранично, и колкото повече научаваме, разбираме, че предстои още много какво да научи.

Трудно е да се живее с изненадите, които ни преследват. Животът ни кара да прекарваме стотици часове в мислене и разрешаване на различни проблеми от всякакво естество. И когато даден проблем се разплете и стигне до финал, се появява следващият, който чака да бъде разрешен.

Бих определил човек като празна кофа, в която има малки, средни и големи камъни, но все още има празно място, което трябва да се допълва.

За да се случат или не, нещата винаги имат своите причини. Те не идват случайно или с помощта на някакъв късмет.

Случват се и неща, които не очакваме, дори не желаем; например – болести, нараняване, влюбване, влюбване, загуби и т.н., неща, които тестват душата.

В живота срещаме различни хора. Всеки има своя начин на поведение, загуби и т.н., неща, които тестват нашето вътрешно „Аз” и ни изграждат, и оформят като личности. На зависи от самите нас.... дали ще се поучим от грешките, което от съществено значение.

Съществуват и други конкретни моменти и неща, които също тестват и определят нашето поведение, психиката и отклика към съответния събеседник, но не и да се поддаваме на антагонистично поведение спрямо другия. Въпреки това съществува антагонизъм във всичките му проявления.

Дългият и труден път на тестване на личния живот – със всичките му етажи, подробности и аспекти, моделират и същевременно оформят характера на отделната личност.

Както и да живее човек, никога не ще избегне неочакваните, трънливи и жестоки неща, които ни заобикалят.

 

© Николай Пеняшки – Плашков

Шофьор на Тир

Не му вървеше на бай Сандо с флашките и това си е!

С 30 годишния си стаж, като шофьор на Тир, когато ги мушнеше в компютъра, по навик ги и завърташе...

Някога, в едно малко село в Индия живял беден фермер. Той взел кредит от местен лихвар, но не успял да му го върне.
Лихварят - грозен старец, обожавал красивата дъщеря на фермера. 
Затова му направил предложение: Да му опрости заема, ако фермерът се съгласи да му даде дъщеря си за жена.
Фермерът и дъщеря му били възмутени от наглостта на лихваря и веднага отказали. 
Лихварят предложил да оставят решението на съдбата.
Сложил в малка торбичка две камъчета: черно и бяло. Момичето трябвало да изтегли едното от тях. Ако изтеглело черното, да му стане жена и дългът да бъде уреден. 
Ако изтегли бялото, няма да се омъжи за него, а дългът пак щял да бъде уреден. 
Фермерът и дъщеря му се съгласили.
И така, всички застанали на чакълестата пътека до земята на фермера. Лихварят взел две камъчета от чакъла и ги сложил в торбичката. 
После подал торбичката на момичето, за да изтегли едното.
Момичето обаче имало остър поглед и забелязало, че и двете камъчета, които лихварят сложил, са черни. То не знаело какво да прави. 
Имало три варианта. 
Първият: да откаже да избира и баща и да влезе в затвора.
Вторият: да извади и двете камъчета и да покаже какъв измамник е лихварят. Това обаче нямало да помогне на баща и той пак трябвало да връща парите. 
Третата възможност била, да си избере камъче и да се ожени за стария лихвар, за да остане баща и на свобода.
Но имало и четвърта възможност и точно нея избрало момичето. 
То бръкнало в торбичката и изтеглило едно камъче. Без да го погледне, го изпуснало, уж неволно. Тъй като на земята под тях било пълно с подобни бели и черни камъчета, нямало как да се разбере кое от тях е изпуснато.
- О, простете ми. - казало момичето. - Изпуснах камъчето, без да искам, но ако погледнем в торбичката и видим какво е камъчето вътре, ще знаем и какъв цвят е било онова, което съм избрала.
Извадили камъчето от торбичката и видели, че то е черно.
"Значи момичето е изтеглило бялото", заключили всички дружно.
Старият грозен лихвар не отронил и думичка, защото това означавало да признае, че е измамник. 
А с находчивостта си момичето спасило и себе си, и баща си.
Всеки сложен проблем си има решение. 
Понякога просто трябва да действаме находчиво...