IT Междучасие

Ако двамата имаме по една ябълка и ги разменим, пак ще имаме по една.
Ако двамата имаме по една идея и ги разменим, ще имаме по две!

Автобусна спирка в Южна Корея

Климатик, Wi-Fi, зареждане на електронни устройства, информационен екран...

Смисълът на знанието

Знанието е начинът, по който разбирам реалността. Това определение не изчерпва понятието, но ще задоволи напълно нуждите на настоящата разработка.
Неназована, реалността е всякаква и никаква. Тя бива назовавана по безброй начини и тези названия са знанието. Знанието е начинът и мащабът, по които реалността се е простряла пред очите ми. Думата тоупи е знание. Преди да дойда в Ухан, тази дума за мен не съществуваше, живеех в реалност, в която нямаше тоупи. Когато говоря с майка и й кажа, че съм ял тоупи за обяд, тя не ме разбира. Ние живеем в различни реалности, ограничени по различен начин от множеството назовими знания. Този пример е материален и безкрайно прост. По същия начин функционират и абстрактните знания, менталните идеи, през които ни се е случило да гледаме света.
Съзнанието за такава дефиниция на знанието, както и смисълът на обсъждането й тук са важни за внимателното назоваване на реалността. Моят сбор от знания не е единственият сбор от знания, нито трябва да е единственият, но за мен е важно да подбирам и артикулирам само или предимно красиви и здравословни знания. Струва ли си това знание да бъде споделено? Да обясня ли на майка какво е тоупи? Каква роля и полза ще има такова знание в нейната и в общата реалност?

Смисълът на проучването
Проучването е откриване на нови знания, разширяване на реалността. Ето такива неща имало, ето така правели някои хора, ето така можело да се гледа на света. Проучването дава нови, повече възможности, разширява реалността и прави движението ми в нея по-удобно.
В “О, колко хубаво е в Панама” на Янош Мечо и Тигърчо живеят задружно и безгрижно в малката си къщурка край реката. Тигърчо бере гъби, а Мечо лови риба и готви. Не ги е страх от нищо, защото са заедно. Един ден, докато Мечо лови риба, по реката срещу него се задава празна касетка от банани, на която пише “Панама”. Мечо навива Тигърчо да отидат до Панама, защото в Панама навсякъде мирише на бабани. Понеже и двамата не знаят накъде е Панама, сами си изработват табела и тръгват натам, накъдето сочи тя. По пътя срещат много животни и преживяват много трудности. Срещат и Ежко и Зайо, които ги канят на гости. В къщата на Ежко и Зайо има един страшно удобен червен диван. Тигърчо и Мечо решават, че когато стигнат в Панама, ще си вземат такъв.
На три места двамата питат за Панама, и тримата попитани им отговарят, че Панама е наляво, което в крайна сметка връща Тигърчо и Мечо в тяхната си къща. Тъй като е изминало много време, те не я разпознават. Виждат част от табелата “Панама”, която самите те направиха, и решават, че са стигнали. Това е най-хубавото място на света, казват. Намират си червен диван и заживяват щастливо и задружно в къщичката си в Панама.
Смисълът на проучването е да седнеш на удобен червен диван.

Смисълът на промяната
Промяната ми дава база за сравнение и оценка на натрупаните знания, натрупаната реалност, кара ме да оценя реалността си като чудна конструкция, като смислен сбор от знания, а не като даденост.
В “Къщурката” на Вирджиния Лий Бъртън малката къщурка живее сред просторни ливади, хубави хълмчета и симпатични горички. Всеки сезон около нея се сменят различни картини и винаги е някак естествено и красиво. После идват разни камиони и машини и започват да копаят. Пред къщичката се появява шосе, зад нея - жп линия, около нея се строят още сгради, все повече, все по-високи, къщурката става част от град, в който е завинаги кафяво и сякаш няма сезони. Там тя е все по-малко част от пейзажа, изглежда безполезна, изоставена, не на място. След много години наследниците на човека, построил къщурката, уреждат тя да бъде преместена извън града. Накрая къщурката е отново сред зелени ливади, отново под жълто слънце, отново хармонична част от пейзажа, сякаш възвърнала смисъла си. Тази последна картина на къщурката е идентична с първите картини, но усещането вече е напълно друго. Тя и ние сме изживели промяната на града и накрая имаме съвсем друго, ново, по-богато, по-назовимо разбиране за първоначалната реалност.
Смисълът на промяната е да погледна пак същото нещо.

Смисълът на хаоса
Хаосът е първичен, изначален, естествен. Той е реалността неназована, липсата на каквото и да е знание. Следователно той е безброй възможности, неограничени от каквото и да е нужно или ненужно знание. Хаосът е чистка.
В “При дивите неща” на Морис Сендак Макс е наказан да не яде вечеря и да стои в стаята си заради уникалните пакости, които върши. В стаята му се появява гора, после море и лодка, която го отвежда при дивите неща. Там той е коронясан за крал, дивее в продължение на три страници, след което решава да се върне в стаята си. Там, на масата, го чака вечеря, още топла.
Книгата е съвсем кратка, първата рисунка е малка, заема по-малко от половин страница, всяка следваща пораства с малко, докато думите сякаш намаляват. Трите страници дивеене заемат цялото пространство и до тях няма никакви думи. Обратно в стаята, рисунката е отново смалена и рамкирана.
Това е реалността, тя е непрекъснато ограничавана, назовавана с принципи, правила и логични последствия, които предизвикват желание за чистка, за хаос, за първичност, за неограниченост, за безкрайност, както е в рисунките с дивите неща, където няма дори думи, тоест няма названия, няма знания, няма правила. След три страници дивеене обаче Макс все пак решава да напусне дивите неща и да се върне в рамките на стаята си, където са думите и ограниченията.
Реалността, човешката реалност има нужда да бъде назована и смалена, но названията са в непрекъснат процес на промяна и подмяна. Достъпът до хаоса, до първичното, до безезичното, до незнанието е нужен, защото той дава представа за начините, по които е необходимо и не е необходимо реалността да бъде ограничена. Той изчиства всички смисли и позволява реалността да бъде мислена и назовавана начисто, с безбройните си възможности.
Смисълът на хаоса е в това, че ми позволява и ме принуждава сам да се върна в реда.

Смисълът на разбирането
До една или друга степен реалността е обща. Разбираме и използваме нещата по уникален начин, но и постоянно ги споделяме, език, цвете, стол, автобус, филм, интернет. Да разбираме на първо място предполага да съзнаваме, че много хора виждат съвсем друга реалност. Разбирането, запознаването с чужди гледки носи нови знания и възможности.
В “Разходката на Иън” двете сестри решават да излязат на разходка в хубавия ден. Аутистичното им братче Иън иска да излезе с тях и те неохотно го взимат. Влизат в закусвалня, сестрите зяпат изкусителните манджи по таблите, а Иън не откъсва поглед от вентилатора на тавана. Навън бръмчат пожарникарски сирени, а Иън се ослушва за нещо, което сестрите му не чуват. До цветарницата ухае на хубаво, но Иън е зает да мирише тухлите на къщата наблизо. В парка Иън ляга върху асфалта и блажено опира буза в него. Сестра му е засрамена и непрекъснато го мъмри.
По обяд Иън изчезва, сестрите му се паникьосват, никъде не го намират. Накрая едната се опитва да мисли като Иън и се сеща, че той най-много обича камбаната в парка. Там и го намира. На връщане радостна го оставя да лежи върху асфалта, да души тухлите, да се ослушва за недоловимите звуци, а в закусвалнята двамата заедно дълго-дълго зяпат вентилатора на тавана.
Смисълът на разбирането е приемането на чуждата реалност.

Смисълът на натрупването
И четирите споменати книги завършват със завръщане в първоначална позиция, но винаги с натрупани нови знания. Смисълът на знанието не е в замяната на стари неща с нови, а в натрупването, непрекъснатото разширяване, утилизирането на новите знания и въвеждането им в употреба заедно с вече наличните.

Стефан Русинов 

„Легенда разказва ,че един ден истината и лъжата се срещат.

- Добро утро, казала лъжата.

- Добро утро, отговорила истината.

- Красив ден, казала лъжата.

Тогава истината се огледала, за да види дали е вярно.

- Красив ден, отговорила тя.

- Дори езерото е хубаво, казала лъжата.

Тогава истината погледнала към езерото и видяла, че лъжата казва истината и кимнала в знак на съгласие.

Лъжата изтичала до водата и казала ...

- Водата е също хубава. Нека поплуваме.

Истината докоснала водата с пръсти, а тя наистина била хубава.

Двете свалили дрехите си и заплували спокойно.

След известно време лъжата излезнала, облякла дрехите на истината и си тръгнала.

Истината, неспособна да се облече в дрехите на лъжата, започнала да върви без дрехи и всички се ужасили да я видят гола.

Ето как и днес хората предпочитат да приемат лъжата, прикрита като истина, а не истината в своята голота."

Жан-Леон Гером,

1896г.

Паметникът на свободата на Шипка е открит на 26 август 1934 г. лично от цар Борис ІІІ.

Присъствали са над 100 000 души, от които 80 живи опълченци, преки участници в епичните боеве.

Влиза чукча в аптека, приближава се към прозорчето и пита:

- Има ли сметана?

- !!!?? НЕ!

- А сух салам?

- Не!

- Сигурно и консерви с копърка няма?

- Няма! Това е аптека и не търгуваме с такива неща...

- Кофти търгувате тука....

- Що не застанеш ти зад прозорчето и да търгуваш по-добре?

- Съгласен...

Разменили си местата. Чукчето застанало зад прозорчето, а аптекарят седи отвън и пита:

- Има ли сметана?

- Има!

- !!!!! А черен хайвер?

- Има!

- Добре, дай по сто грама от двете!

- А рецепта имаш ли?

Строителят на паметника "Шипка" Пеньо Атанасов - Бомбето не само че умира абсолютно непризнат, но и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.

Две години след началото на първия етап на строежа никой не се осмелява да продължи строителството на този връх, заради свирепите бури и рекордните студове.

"Благодарение на Пеньовата настойчивост и жертвоготовност, неговите майстори успяват да изградят монумента, като са използвали собствения си добитък," разкрива пред "168 часа" проф. Дамян Попхристов:

"- Пеньо Атанасов - Бомбето, е забележителна личност, която за съжаление, опитвам да го кажа по-меко, ни кара да се чувстваме виновни заради отношението си към него. Той е човекът, благодарение на когото съществува Паметникът на свободата на връх Шипка, издигнат, за да увековечи подвига на падналите за свободата на България по време на боевете за Освобождението на страната ни през лятото на 1877 г. Самият факт, че строителят, благодарение на когото паметникът е реализиран при изключително тежки условия, не е бил поканен на откриването му, нито е получил благодарност, е доста позорен."

Именно това подтиква професора да потърси повече информация за необикновения предприемач.

"Слава Богу, след години се заговорило за героичното му дело, макар и с голямо закъснение - отбелязва ученият. - Някои са се сетили, че този човек трябва да бъде отбелязан. Защото ако не е бил той, този паметник нямаше сега да напомня за героизма на опълченците на Шипка."

Пеньо Бомбето участва още в изграждането на редица строителни обекти, мостове, фабрики и обществени сгради. Малцина знаят, че сред обектите му са Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София, мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество "Циклоп" край Горнобански път в София, катедралата и Учителският институт в Шумен, къщата на Тодор Живков на ул. "Оборище".

Прякорът му "Бомбето" също не е случаен. Предприемачът бил известен с безупречния си външен вид, винаги се е обличал елегантно и неизменно е носил бомбе.

Пеньо е роден в село Дралфа, Търговищко. Баща му е строител, който имал късмета да работи с Кольо Фичето и му се носила славата на много добър майстор. Едва 15–годишен, Пеньо вече пътувал с баща си по строителни обекти в Русе и Цариград.

Научава занаята с всичките му тънкости и детайли буквално в движение.

Докато служи войник в Шумен, се научава да разчита инженерните чертежи, заради което войниците започнали да го наричат "Инженерина". Около 20-годишен се сдобива с документ за майстор-предприемач, издаден от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Свидетелството му позволявало да ръководи строежи на стойност до 5 милиона лева, въпреки че нямал строително и инженерно образование.

Славата му бързо се разнася и на 26 години Пеньо Атанасов получава покана да довърши строежа на Паметника на свободата на връх Шипка, започнал през 1922 г., но замразен поради суровите климатични условия там. Той научава, че проектът е в точката на замръзване, след като през 1928 г. от строителното дружество "Циклоп" го канят на среща в София. Питат го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник. Той бил започнат от майстор Илия Мъглов, но след две лета хората му се отказали. Аргументът им бил, че в тези условия работата е непосилна за тях.

Бомбето поискал сам да провери каква е ситуацията и през април 1928 г. тръгнал към връх "Свети Никола" заедно с няколко души от дружеството и един опълченец. Ето какво споделя в свои спомени майсторът:

"Като стигнахме горе, 70-годишният опълченец Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: "Младо, ето тук, дето съм стъпил сега, ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща, заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!".

Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота си са дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години."

Тогава той лично се наема да търси строители за обекта, събирайки майстори от околността. Потеглят към върха, където пристигат привечер. Завързват катърите и завити в черги, лягат по земята, където преди това натрупват трева и клонки за постеля. През нощта се разразява буря. Като се съмва, виждат, че завивките им са посипани с пръст и камъчета, а вятърът продължава да вилнее. Хората са притеснени и уплашени. Тогава един от работниците предлага да се махат, преди да ги е отнесла бурята. Всички си събират багажа и тръгват надолу. Останал сам, Пеньо не се отчайва. След десетина дни намира нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от бури и виелици.

Безспорен интерес представляват спомените на Пеньо Атанасов, съхранени в Държавен архив – Търговище, за участието му в изграждането на паметника на връх Шипка. Именно там той подробно описва събитията около решението си да завърши строежа, трудностите, които той и неговите другари работници е трябвало да преодолеят:

"Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглеха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.

Вдигането на издяланите блокове ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се "механизирахме" с бензинов двигател. Повечето от зидарите бяха от нашия край. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията.

Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало го доставяха с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. За да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари.

Така в превоза взеха участие и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме от там.

Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка стръвница през 1929 г.). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със столитрова бъчва, теглена с волове. Най-възрастен беше 75-годишният Христо Михов от Шипка, който е превел навремето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата."

Работата се оказва изключително трудна, защото се налага да се разширяват горските пътеки, по които се стига до върха. Отделно трябва да се направят просеки, по които да се движат волски каруци и магарета. Това е "транспортът", с който се изкачват камъните нагоре към върха, което е било непосилен труд.

Пеньо обаче не се отказва и със своята енергия и настоятелност успява да мотивира всички в бригадата. Работят от началото на април до края на октомври на 1928, 1929 и 1930-а година. След Петковден строителите напускат строежа и поемат към домовете си до следващия април.

Въпреки трудностите, Бомбето не се отказва и благодарение на контакта му с възрастния опълченец е все по-амбициран да завърши монумента. Той е толкова отдаден на идеята, че нито трудните условия на работа, нито студът и бурите, нито мечките са в състояние да сломят духа на строителите.

"Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака, събирахме ги за костницата - пише той. - Хем ни бе страшно, хем гордо!”