IT Междучасие
Млад мъж познал на улицата своя стар учител от началните класове. Приближил се до него и го попитал:
- Помните ли ме? Аз бях Ваш ученик.
- Да, помня те, преподавах ти в началното училище. С какво се занимаваш сега?
- Преподавам. Вие толкова много ми повлияхте, че аз също поисках да възпитавам деца.
- Така ли? А ще ми кажеш ли с какво толкова съм повлиял за това твое решение?
- Наистина ли не помните? Ще Ви припомня. Веднъж един мой съученик дойде в училище с красив часовник, подарен му от неговите родители. Винаги бях мечтал да имам такъв часовник. И когато той го свали от ръката и го остави в чантата си, не можах да се въздържа и го откраднах. След малко, когато момчето разбра, че часовникът му липсва, дойде разплакан при Вас за да ви каже, че някой го е откраднал. Вие ни изгледахте строго и казахте: "Този, който е взел часовника на вашия съученик, нека да бъде така добър да го върне". Беше ме толкова срам от постъпката ми, а и не исках да се разделям с часовника, така, че не посмях да си призная. След това Вие отидохте до вратата и я заключихте. Помолихте ни да се наредим до стената с лице към нея и ни предупредихте: "Сега ще трябва да пребъркам вашите джобове, но ще ви помоля през цялото време всички да стоите със затворени очи". Тогава разбрах, че това ще бъде най-срамният момент от моя кратък живот. Движехте се бавно от ученик на ученик, от джоб на джоб. Но когато извадихте часовника от моя джоб, не спряхте, а продължихте така до края на редицата. След това казахте: "Деца, всичко е наред. Можете да отворите очи и да се върнете по местата си". Върнахте часовника на разплаканото момче и повече не казахте нито дума за този инцидент. В този ден Вие спасихте моята чест и моята душа. Не ме изобличихте като лъжец и крадец пред целия клас. Дори никога след това не разговаряхте с мен за случката. С времето разбрах, защо. Защото, като истински учител, Вие не искахте да унищожите достойнството на едно все още изграждащо характера и поведението си дете. Тогава реших аз също да стана учител и да бъда като Вас. Учителю, а сега, като ме видяхте, наистина ли не си спомнихте за този злощастен случай?
Старият учител отговорил:
- Работата е в това, че когато претърсвах джобовете ви, аз също бях със затворени очи!
В едно училище учителката решила да мотивира учениците си. Задала им съчинение на тема, която всеки сам да избере, а победителят щял да получи подарък - ботуши.
Ботушите стояли на катедрата и това още повече мотивирало децата.
След половин час завършили съчиненията и ги предали на учителката.
Тя била много затруднена, защото всички били написани прекрасно. "Кой най-много е заслужил ботушите?" - се питала тя. Какво да направи?
Тогава тя взела решение: "Ще теглим жребий!" Помолила всяко дете да напише името си на листче и да го сложи в една кутия..
След като разбъркала листчета, учителката изтеглила късметлията: ВАФФА АБДЕЛКАРИМ. Всички деца ръкопляскали и поздравявали ВАФФА, а тя плачела от щастие, прегърнала ботушките.
Доволна от успешният ден, вечерта учителката разказала на мъжа си историята, плачейки. Той я изслушал, радвал се, но я попитал защо плаче, след като всичко е завършило благополучно?
Отговорът на жена му го поразил :
- Истината е, че в кутията с листчетата, с имената на децата, всички листчета бяха с едно и също име: ВАФФА АБДЕЛКАРИМ - казала учителката.
Децата са знаели за бедността, в която живеело момиченцето и без да мислят за себе си, са решили да й помогнат, като направят така, че тя да получи розовите ботушки!
САУЛЕ АЗИМ
Попитали Дзен майстор:
В какво сe крие тайната на успеха?
- Две думи, правилни решения.
-А, коя е тайната за вземането на правилни решения?
- Една дума, опитът.
- А, къде е тайната за добиването на този опит?
- Две думи, неправилни решения!
Дядо води внука си в училището, в което били преценили родителите, че е най-добрият учител, и щом влезли в двора на училището, ги наобиколили деца с викове.
- Какво смешно старче!- ухилило се едно дете.
- Клепоух макак!- провикнало се друго момче.
Дядото постоял, па хванал внука за ръката и го извел на улицата.
- Ура, няма да ходя на училище!- зарадвал се малкият.
- Ще ходиш, но не в това- казал дядото със свъсени вежди. И го оставил вкъщи, а сам тръгнал да търси най-добрият учител.
Посетили друго училище, после трето. Някои деца не му обръщали внимание, други му се подигравали. Дядото мълчаливо си тръгвал, докато стигнал в едно тясно и овехтяло училище, и уморен се облегнал на оградата. Зазвънял звънец, дечурлигата наизлезли в двора и няколко се доближили до стареца.
- Дядо, лошо ли Ви е? Да Ви донеса вода?
- Елате да поседнете на тази пейка.
- Ако искате, мога да ида и да извикам учителя?
Скоро дошъл млад учител и след като се поздравили, дядото му казал:
- Най-после намерих най-доброто училище за моя внук.
- Мисля, че грешите. Нашето училище е малко и тясно. Едва ли е най-доброто- отвърнал учителят.
Но дядото бил наясно, не се оставил да го разубедят и се договорили да го приемат.
Вечерта майката на малчугана запитала:
- Защо смяташ, че онзи е най-добрият учител?
- Защото по учениците им се разпознават учителите ...
Антон Илиев
