Интересно

"Всеки прозорец разказва различна история." 
Франсис Скот Фицджералд

Споменавайки за важните неща в живота, всеки един от нас трябва да се замисли най-напред за приоритетите, който ни съпътстват, докато сме живи, които не бива да загърбваме.

Всички знаем, че на първо място в живота е семейството и редом с него любовта, уважението и толерантността.

Не бива да забравяме, че животът не е само красота и осеян с цветя и рози. Пътят до всичко това е изпълнен с трудности; камъни, тръни, дълбоки ями и какво ли още не...

Но не е само това.

Човек се учи още от утробата на майката, като бебе, и така - до края на живота си, и винаги има с какво да допълва празнотите, дори никога не ще ги допълни.

Ненапразно бащата на философията Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам.”

Самият той, заедно с Платон, полага основите на философията.

Сократ се стреми да подтикне хората да размишляват над своите постъпки, над разбиранията си за морала. Неговата максима ''аз знам, че нищо не знам'' е израз на желанието му да се отърси от традиционните мнения и сам да премисли моралните ценности.

Всеки човек, общувайки с другите, търси правилните отговори и определение за понятията като "Добро", "Справедливост" и "Достойнство".

В добродетелта се крие вечната истина, че човешкото познание е безгранично, и колкото повече научаваме, разбираме, че предстои още много какво да научи.

Трудно е да се живее с изненадите, които ни преследват. Животът ни кара да прекарваме стотици часове в мислене и разрешаване на различни проблеми от всякакво естество. И когато даден проблем се разплете и стигне до финал, се появява следващият, който чака да бъде разрешен.

Бих определил човек като празна кофа, в която има малки, средни и големи камъни, но все още има празно място, което трябва да се допълва.

За да се случат или не, нещата винаги имат своите причини. Те не идват случайно или с помощта на някакъв късмет.

Случват се и неща, които не очакваме, дори не желаем; например – болести, нараняване, влюбване, влюбване, загуби и т.н., неща, които тестват душата.

В живота срещаме различни хора. Всеки има своя начин на поведение, загуби и т.н., неща, които тестват нашето вътрешно „Аз” и ни изграждат, и оформят като личности. На зависи от самите нас.... дали ще се поучим от грешките, което от съществено значение.

Съществуват и други конкретни моменти и неща, които също тестват и определят нашето поведение, психиката и отклика към съответния събеседник, но не и да се поддаваме на антагонистично поведение спрямо другия. Въпреки това съществува антагонизъм във всичките му проявления.

Дългият и труден път на тестване на личния живот – със всичките му етажи, подробности и аспекти, моделират и същевременно оформят характера на отделната личност.

Както и да живее човек, никога не ще избегне неочакваните, трънливи и жестоки неща, които ни заобикалят.

© Николай Пеняшки – Плашков

„Аз съм терапевт с дългогодишен опит в работата с деца, родители и учители. Вярвам, че децата ни се влошават по много начини“, констатира Виктория Прудей.

Чувам едно и също нещо от всеки учител, който срещна. Като професионален терапевт виждам, че намалява социалната, емоционалната и образователната активност при съвременните деца и в същото време - рязко се увеличава броя на тези, които не искат да учат.

Както знаем, мозъкът ни е ковък. Благодарение на околната среда можем да го направим „по-силен“ или „по-слаб“. Искрено вярвам, че въпреки всички наши мотивации, за съжаление, развиваме мозъка на децата си в грешна посока. И ето защо:

1. Децата получават всичко, което искат и когато искат

„Гладен съм!“ - „След секунда ще купя нещо за ядене.“

„Жаден съм.“ - "Ей там има един автомат с напитки."

„Скучно ми е!“ - „Вземи моя телефон.“

Способността удовлетворяването на нуждите да се отлага е един от ключовите фактори за бъдещ успех. Искаме да направим нашите деца щастливи, но, уви, ги правим щастливи само в момента и недоволни в дългосрочен план.

Способността да се отложи удовлетворяването на нуждите означава способност да се работи в условия на стрес.

Децата ни постепенно стават все по-малко подготвени да се справят дори с малки стресови ситуации, което, в крайна сметка, се превръща в огромна пречка за успеха им в живота.

Често виждаме неспособността на детето да отлага желанията си в класната стая, в молове, ресторанти и магазини за играчки, когато чуе „Не“. Защото родителите са научили мозъка му да получава веднага всичко, което иска.

2. Ограничено социално взаимодействие

Имаме много неща за вършене, затова даваме на децата си различни джаджи, които да ги държат заети. Преди те играеха на улицата, където в екстремни условия развиваха своите социални умения. За съжаление, умните технологии замениха разходките на открито. Освен това направиха родителите по-недостъпни за взаимодействие с децата.

Телефонът, който „седи“ с детето вместо нас, няма да го научи да общува. Повечето успели хора са развили социални умения. Това е приоритет!

Мозъкът е като мускулите, които работят, като се тренират и тренират. Ако искате детето ви да може да кара колело, го учите да кара. Ако искате детето ви да чака, трябва да го научите на търпение. Ако искате детето да може да общува, трябва да го социализирате. Същото важи и за всички останали умения. Няма разлика!

3. Безкрайно забавление

В изкуствения свят, който сме създали за нашите деца, няма скука. Щом хлапето притихне, бързаме да го забавляваме отново, защото в противен случай ни се струва, че не изпълняваме родителския си дълг.

Ако двамата имаме по една ябълка и ги разменим, пак ще имаме по една.
Ако двамата имаме по една идея и ги разменим, ще имаме по две!

Попитали Дзен майстор:
В какво сe крие тайната на успеха?
- Две думи, правилни решения.
-А, коя е тайната за вземането на правилни решения?
- Една дума, опитът.
- А, къде е тайната за добиването на този опит?
- Две думи, неправилни решения!

1. Учителят прекарва по-голямата част от активното време на детето ни.
2. Учителят винаги знае новия урок преди ученика.
3. Учителят учи детето ни да ни уважава, най-малкото – можем да върнем жеста.
4. Ако не учим детето на уважение и респект към учителят, а учителят е лицето на образованието – няма как да учим детето на уважение към знанията, уменията и образованието.
5. Учителят е част от “системата”, но не е цялата система. Ние, родителите – също сме част от системата, учениците (нашите деца) – също.
6. Защото може да ни даде важна обратна връзка за поведението и знанията на детето ни. Макар, че може би вече се страхува да го прави, защото доста родители са на принципа “за моето или хубаво, или нищо”.
7. Защото учителят е образован човек, учил психология, философия, има експертни знания – неговата експертиза е работата с нашето дете и други деца. Това е достойно за уважение.
8. Защото работата с деца е една от най-трудните и отговорни дейности.
9. Защото с учителят трябва да сме отбор, не врагове, в израстването на детето ни.
10. Учителят не е този, който трябва да държим отговорен за възпитанието на детето си – ние сме отговорни… но учителят ще помогне в този сложен процес.
11. Добрият учител чувства учениците си като приятели. Често ще чуем да ги нарича “моите деца”. Колко от хората, които не са им роднини го казват?
12. Учителят работи не само с нашето дете, но с клас от много деца. Ако нашето дете не иска да се учи от учителя – това е неуважение, което утре е много вероятно да провали това дете в кариерата му (неуважавайки работодател, мениджър или колега). Учителят е неговия първи тренинг, тиймбилдинг и коучинг.
13. Учителят също е ученик – учи се от децата, които учи ежедневно. Ние, родителите, също сме ученици в родителството. Колегите трябва да се подкрепяме ?
14. Учителят работи с детето ни на заплата, която е колкото заплатата на хамалин или чистач. Това не го прави хамалин или чистач. Остава си достоен за уважение специалист, който въпреки системата, в която е – работи съвестно там, където много други се отказаха да искат да работят.
15. Това, че много хора казват, че образованието не струва, без да дават решене – не е нещо, което учителят да не знае, срещу което да търси решения и не е проблем, който трябва да прехвърляме на учителя.
16. Детето ни ще среща много учители в живота си. Ние също сме негови учители. Ако не го учим да ги уважава, да им се доверява и да се вслушва в тях – ние губим това дете безвъзвратно.
17. Ако друг родител не уважава учителите на детето си – това е нещо много хубаво за шансовете на моите деца да се реализират, когато пораснат.
18. Не можем без учители.

ИВО ИЛИЕВ

Стив Джобс и речта му в Станфорд

Велика реч на велик Лидер!

Преди около 6 месеца съседът ми ме помоли за паролата на домашният ми интернет.

Дадох му я, защото не струва нищо и защото се разбирам с него.

Вчера се прибирах, а той беше на вратата. Спрях и поговорихме малко, както обикновено, когато той с радост ми каза, че сега има Нетфликс.

После се пошегувах, казах: "Работя здраво, едва имам време да гледам телевизия, но е супер, после ще ми заемаш паролата да гледам някои предавания".

Тогава жена му, която поливаше градината, му каза: "Не можем да му я дадем, защото аз съм тази, която плаща и вие не можете да си я споделяте".

Пълна тишина се възцари!

Мъжът се извини тихо и аз му казах, че няма проблем.

Продължихме да си говорим за други неща и накрая влязох вкъщи.

Малко след това жената на съседа излезе да го търси, гледайки нервна, казвайки, че телевизорът не работи.

След няколко минути той и жена му дойдоха да ми се обадят и казаха, че мрежата не работи, че паролата е сменена!

Погледнах ги и им казах: "Смених паролата, защото аз съм този, който плаща и мрежата не е за споделяне. Обичах ви приятелски, толкова много".

Съпругата стана червена и се опита да спори, казах: "Госпожо, имам си интернет, а вие имате своя Нетфликс, всичко е наред и всички са доволни".

Обърнах се и затворих вратата. Никога повече не ми проговориха.

Урока, който научих от нея:

Приятелството трябва да е реципрочно.

Любовта трябва да е реципрочна.

Привързаността трябва да е реципрочна.

От днес смятам да отвърна на мълчанието с мълчание, на отсъствията със отсъствия, на обич с обич, на приятелство с приятелство и на лоялност с лоялност. Не, на еднопосочните чувства!

Чувствата трябва да са двупосочни!

Стига си бил човекът, който винаги дава и никога не получава!!!

„Легенда разказва ,че един ден истината и лъжата се срещат.

- Добро утро, казала лъжата.

- Добро утро, отговорила истината.

- Красив ден, казала лъжата.

Тогава истината се огледала, за да види дали е вярно.

- Красив ден, отговорила тя.

- Дори езерото е хубаво, казала лъжата.

Тогава истината погледнала към езерото и видяла, че лъжата казва истината и кимнала в знак на съгласие.

Лъжата изтичала до водата и казала ...

- Водата е също хубава. Нека поплуваме.

Истината докоснала водата с пръсти, а тя наистина била хубава.

Двете свалили дрехите си и заплували спокойно.

След известно време лъжата излезнала, облякла дрехите на истината и си тръгнала.

Истината, неспособна да се облече в дрехите на лъжата, започнала да върви без дрехи и всички се ужасили да я видят гола.

Ето как и днес хората предпочитат да приемат лъжата, прикрита като истина, а не истината в своята голота."

Жан-Леон Гером,

1896г.

"Винаги съм се страхувал да пиша за него. Не защото е сложен, а защото е съвършен.

У всеки друг може да се намери нещо неясно, неточно, нещо объркано. У него е чисто просто, здраво.

Аз не знам дали има втора българска фигура, създадена така естествено и така монолитно. В образа му няма нищо излишно. Онова, което при някои създава една по-свободна атмосфера, при него би звучало вулгарно. Неговите светли очи и лаконичната му реч не търпят нищо допълнително. Тук един по-аристократичен косъм е в състояние да разруши съвършенството.

   Надали има друга наша личност по-чужда на театралното пресъздаване. Подобно на Паисий, той е анонимен. В биографията му няма нито едно увлечение, нито една жена, нито един романтичен скандал. А е бил млад, хубав, весел. В биографията му всичко е извисено над страстите, над малките слабости. И въпреки това той не прилича на икона, не е парче исторически лед. Всичките му действия са пропити от една човещина, която смайва. От една сдържана мъжка ласка, която кара България да лудее от обич...

   Едно приближаване до него винаги трогва и смущава. Не защото е безсмъртен, а защото е във висша степен морален.

Целият му живот е низ от примери, които извисяват нацията. Неговата храброст и неговата скромност са пословични. В името на делото той е бил едновременно и добър, и безпощаден, невидим и ярък, колкото строг, толкова и справедлив.

   Всички, които са имали работа с него, са го обожавали. И Раковски, и Ботев, и Вазов, и шопите от Софийско. Единствен предателят не е разбрал светлината. В летописа на вечността му няма нищо слабо, грозно, неприлично. Нищо, което би ни наскърбило.

   Суетата на вождовете му е органически чужда. Суетата на дребните герои - още повече. Той никога не е смесвал делото със себе си, макар че целият е бил потопен в огъня му. Никога не е търсел шума, славата, евтините радости.

   Ето защо на неговия паметник никога не бива да има знамена и мечове, героични пози, орлови погледи. Там горе един ямурлук и едни цървули и страшните, но скъпи думи: "Ако загубя, губя само мене си...".

При чуването на тези думи винаги настръхвам. Не защото са необикновени, а защото са верни.

Те изразяват не само неговия революционен морал, но и съдбата му. Чрез тях той се издига на една височина, сред която стърчи сам в нашата история. И не само в нашата.

Едно изключение, което няма равно на себе си.

   Разбира се, тук думата „сам” не означава самотен. Тук тя значи единствен. И наистина, кой друг би могъл да оспори неговото дело или нравствената му висота. Кой друг може да изрече това просто и безподобно: „Аз съм Левски”. Да го изрече, без да се смути или без да се надцени. Сигурен съм, че никой. В неговия случай има нещо недостигаемо, неповторимо.

   Той беше неук, но гениален. Едно дърво без голяма корона, но с огромни корени. Словото му не беше красиво, но беше силно. То не радваше, а будеше, възпитаваше и дори плашаше. Не беше слово на поет, а на нелегален. Затова от него историята не наследи нито една реч и нито един статия. Но това не му попречи да й остави примера на една организация, която обедини нацията и създаде България.

   Преди гения народът имаше четите, хайдушките кости и стръкчето здравец. След него той получи революционните окръзи – уставът на БРЦК и знамето на една „княгиня”. Днес това може да ни изглежда малко или наивно, но по онова време то беше прескачането на няколко века, възлизането от самотата на личното отмъщение, раждането на колективна ангажираност. В този смисъл той хвърли мост между народа и епохата. Той, който пръв разбра революцията, без която не можеше и която идваше…

   Убеден съм, че най-красивите слова, казани за него, са винаги недостатъчно красиви. Не защото е претенциозен, а защото е свят…

   Много имена могат да се откраднат от народа, но неговото име – никога. То е млякото и въздухът за всичко българско. От кошарите до класните стаи. Клетвата, без която сме немислими. Не вярвам друга нация да е свързана с такава фатална любов към един образ. Ние не само се гордеем, че го имаме, ние ликуваме.

   Той е нашето вечно изригване, нашето нравствено оплождане, безкрайността ни. Невидимата емблема, която ни свързва. Когато мислим за него, ние мислим за всичко онова, което ни спасява и мъчи – за Свободата, за Републиката, за шампионите, за устата, която изфъфля: ”Фанете тогоз!”.

Така той ни даде в едно и също време най-чистото усещане за подвига и най-страшното усещане за цената на предателството. Неговата бесилка стана нашият кръст. Той увисна на нея не само за да спаси България, но и за да я разтърси. Да й покаже слънцето и вълците. Тук е скрит един трагизъм, който няма равен на себе си. Ето защо за народа той е нещо повече от Героя. Той е Светецът. Онзи най-скъп син, пред когото майка България винаги е стояла на колене, задавена от гордост и сълзи…

   Стояла е и ще стои, докато я има."

ЛЕВСКИ

Стефан Продев

(1927-2001)

На върха на буркан със зърна е оставена мишка.

 Тя била толкова щастлива, да намери толкова много храна около нея, че вече не изпитвала нужда да обикаля в търсене на храна. Сега вече можела да живее щастлив живот. След няколко дни наслада на зърната, мишката стигнала до дъното на буркана.

Внезапно осъзнала, че е в капан на дъното на буркана. От този момент нейният живот зависел само от това дали някой ще пусне храна в буркана. Тя нямала избор освен да живее така!

Няколко поуки, които можем да вземем от тази история :

1. Краткосрочните удоволствия могат да доведат до дългосрочни капани.
2. Ако нещата станат лесни и ви е удобно, значи сте в капана на зависимостите.
3. Когато не използвате уменията си, не губите само тях. Губите своите свобода и независимост.
4. Свободата не идва лесно и може да бъде загубена бързо. Нищо не идва лесно в живота, а ако идва лесно, може би не си струва.

Комфортът в много случаи е капан. Ние израстваме истински - не тогава, когато ни е леко, а тогава, когато преодоляваме трудности.

"Използвай парите си за неща, които могат да се купят с пари. Използвай времето си за неща, които не могат да се купят с пари."