Интересно
Сандвич хляб, лук, маслина за 6 усти. И въпреки това тази уста няма да престане да казва "Благодаря на Всевишния".
Днес имаме всичко, но пак казваме "нямаме".
Всичко ни липсва, виновни сме за всичко и забравяме да благодарим за храната на масата, покрива над главите си, топлината сега през зимата, дрехите, които трябва да носим...
И после се чудим защо депресията е бичът на епохата?
Преследваме безполезни неща, от които дори нямаме нужда, естетиката е нашето ежедневие и най-важната мярка за човек... липсва ни смирение и уважение.
Приятелю, независимо какво искаш, не се ли научиш да бъдеш благодарен и винаги да се фокусираш върху това, което нямаш, винаги ще бъдеш нещастен...
Росен Цветков
Един професор влиза за лекция. Взема голям буркан, пълен с камъни, и пита студентите:
Според вас този буркан пълен ли е?
Те казват: Да, разбира се!
Той взема други, по-малки камъчета, и ги слага отгоре, те влизат в празнините между големите камъни, и отново пита:
А сега пълно ли е?
Студентите казват: Да!
Тогава той взема пясък и пак го слага отгоре. Пясъкът се разпределил между камъните и професорът пак се обръща към тях:
А сега какво ще кажете?
Те отговарят: Сега е сигурно, че е пълен!
Този път той взема вода, добавя я в буркана и студентите вече започват да се смеят! Защото виждат, че и за водата има място.
Kамъните - те са нашето здраве, семейство, деца, приятели.
Малките камъчета са значимите неща - работа, къща, кола, т.н.
Пясъкът и водата - това са дребните или моментни неща в нашия живот, проблеми, неразбирания, конфликти, импулсивните желания, страст.
Ако първо напълним буркана с пясък или малки камъчета, тогава няма да ни стигне мястото за по-големите камъни. Ако отдаваме времето си за дребни неща, няма да имаме време за по-големите в нашия живот.
Важно е първо да се погрижим за големите неща и после да мислим за пясъка.
Всяка година родителите на Мартин го водеха с влак до селото при баба му да прекара летните ваканции и го връщаха със същия влак в края на лятото.
Един ден момчето казало на родителите си:
„Вече съм голям. Мога ли просто да отида сам при баба ми? "
След кратка дискусия, родителите приеха.
Те стояха в очакване на влака да тръгне, сбогуваха се със сина си и му даваха някои последни съвети през прозореца, а Мартин повтаряше:
"Знам!
Казвали сте ми повече от хиляда пъти. "
Влакът беше на път да тръгне и баща му прошепна в ухото му:
"Сине мой, ако се чувстваш зле или несигурен, това е за теб!".
И той сложи нещо в джоба му.
Сега Мартин е сам, седнал във влака, както искаше без родителите му за първи път.
Възхищаваше се на пейзажа от прозореца, около него непознати се бутаха и вдигаха много шум, на всяка спирка те влизаха и излизаха от вагона.
Кондукторът на влака направи някои коментари за факта, че детето е само. Друг го гледаше с тъжни очи. Мартин се чувстваше зле със всяка минута, която минаваше.
И сега той се страхува.
Наведе глава и се разплака. Чувстваше се уплашен и сам.
После си спомни как баща му сложи нещо в джоба му и треперещ търсеше онова, което му беше дал баща му.
Той намери лист хартия, на който пишеше:
"Сине мой, аз съм в последния вагон..."
*********
Това е животът, трябва да пуснем децата си, трябва да им се доверим.
Но винаги трябва да сме в последния вагон, да гледаме, ако се страхуват или, ако срещнат препятствия и не знаят, какво да правят.
Трябва да сме близо до тях, докато сме още живи, децата винаги се нуждаят от родителите си.
Завинаги в последния вагон!
автор: Сотирис Калкацакос
